Николай Неделчев е основател и управляващ директор на една от най-големите компании за интегрирани маркетингови комуникации в България - Publicis Groupe Bulgaria, която развива дейността си като част от глобалната комуникационна организация Publicis One.
Веселина Сариева управлява художествената галерия Сариев в Пловдив и е директор на фондацията "Отворени изкуства". Влиза в класацията на вестник Капитал за стоте най-влиятелни жени в България...
*Unique Estates е първата медия, която Николай Неделчев допуска до своята "бърлога"
В.С.: Много харесах мястото, което видяхме – специфично е и представя теб самия. Разкажи ни повече за него. Какво представлява, какво има вътре?
Н.Н.: Като за начало, искам да отбележа, че това не е първото, а второто ми депо. Първото ми депо беше по-голямо и по-далеч - в един индустриален склад. Настоящето ми депо в момента е на европейско ниво като организация и техника за съхранение на произведенията, на които съм притежател. Разположено е на комуникативно място, където с удоволствие каня специални хора като вас да го посетят.
Изкуството, което колекционирам, е отражение на мен самия. Вярвам, че с всичко е така. Бизнесът, който развиваш, изкуството, което харесваш – всичко това отразява характера на човека. Освен това, моят офис е няколко етажа над ателието и това ми е допълнително удобство. Винаги отивам там, когато имам нужда да размишлявам, да се съсредоточа или отпусна. Един от най-големите проблеми на колекционерите е, че те притежават произведения, които е трудно да се видят всички наведнъж. Системата, по която са подредени нещата в моето депо, ми позволява да се насладя на всичките си колекции. Бих могъл да преаранжирам, да групирам по тип изкуства, да размествам. За мен целта на колекционерството не е просто да го притежаваш или измерваш неговата стойност, а именно да му се наслаждаваш.
В.С.: Друго, което ми направи впечатление, освен че е близо до твоя офис, е, че имаш стая за четене и релаксация с малка библиотека, и в другия край – барабани. От къде е тази твоя страст?
Н.Н: Аз все още се уча да свиря. Не съм на нивото на Едмонд Демирджиян, който е бил невероятен професионалист. Това е една от детските ми мечти, които когато работиш активно, нямаш време да осъществиш. Започнах да развивам това свое хоби преди две години и несъмнено ми доставя голямо удоволствие.
Стаята за четене използвам и като място, на което посрещам гости. Отивам там, когато искам да се усамотя. Освен книги, там съм събрал и артефакти, интересни произведения на Клас Олденбург и други световни имена като Сергей Борисов и Викенти Комитски, с когото сме работили заедно.
В.С.: Твоето депо много ми наподобява капсула на времето. Прилича ми на твой автопортрет.
Н.Н.: Всичко, което говорим и правим, разказва за това какви сме ние. Това депо отразява еволюцията на моя вкус. Въпреки, че баща ми е художник, никога не съм си представял, че ще бъда колекционер, какъвто всъщност мога да се нарека от 2010 година насам. Вкъщи бяхме заобиколени от картини на Йоан Левиев, Георги Божилов – Слона, десетки приятели и колеги на баща ми.
Причината да стана колекционер е много интересна за мен самия, защото е свързана с голям мой приятел, който вече не е между живите – Кольо Карамфилов. Историята датира от далечната 1990-91 година, когато галерията на пловдивските художници беше затворена. В нея Кольо Карамфилов беше изложил едни големи цветни графики със заглавие „Воден дух“, които изключително ме впечатлиха. Тогава все още нямах финансовите възможности, нито вкуса, дори смелостта, да придобия такова нещо. Двадесет години по-късно се свързах с един познат и помолих да ме срещне с Кольо. Видяхме се, обясних му, че тези графики са се превърнали в нещо като фетиш за мен и много искам да ги купя. Като типичен представител на изкуството, Кольо беше привърженик на хаоса, беше сменял няколко квартири и ми отговори, че честно казано не знае къде са тези графики. След една седмица ми се обади, показа ми други произведения, които аз също много харесах и така се запознахме. Кольо беше „ядрена централа“ за идеи и то не само в областта на изобразителното изкуство. Той пишеше страхотно, пееше, режисираше, беше и сценограф. Работеше много, защото имаше нужда от това, но и защото неговия син – Росен Карамфилов, страдаше от церебрална парализа и се налагаше да се лекува. Преди една негова изложба ми се обади и ме покани в ателието да разгледам новите неща. Даваше ми съвети кое е най-подходящо за мен, дискутирахме елементи и детайли в изкуството, препоръчваше ми и други артисти, беше удоволствие да бъдеш в неговата компания. И така в продължение на няколко години, докато забелязах, че вече съм събрал 15 негови творби. Това отключи в мен колекционерството. Така започнах да надграждам, да навлизам в дълбочина, да търся препоръки, да се свързвам с галеристи и художници.
В.С.: Можеш ли да опишеш удоволствието от колекционирането? Кога се проявява най-силно то – преди да купиш творбата, след като вече я имаш, когато се сещаш за нея в даден момент? Къде се крие удоволствието на колекционера?
Н.Н.: Аз съм любознателен човек. Един от основните ми двигатели е да правя и разбирам нови неща. Дори, когато бях малък, задавах въпроси, които бяха на моменти дразнещи: „Защо Луната свети? Защо цъфтят плодовете?“ и т.н. (смее се). Затова удоволствието за мен в колекционирането се крие в изследването и разбирането на творбата. Искам да знам историята на автора, причините за създаването на творбата, да усетя, че съм попаднал на някаква находка като истински детектив. Ако трябва да отговоря конкретно – по-голямо удоволствие изпитвам преди купуването на творбата, в процеса на опознаването й.
Друга много интересна ниша от моя колекционерски интерес е българският авангард от началото до 50-те години на миналия век – много познати личности, мерили снага с манифести като Кандински, Архипенко. Харесвам Мирчо Качулев, Киро Кръстев, Анна-Люля Праун, Гео Милев, Иван Абрашев, Иван Бояджиев, Дюлгеров. Вярвам, че това са хора, които могат да променят дискурса на българското изкуство. В тях има история, находка, контекст, който да следваш. Планирам следващата година да направя изложба на тема “Български авангард”, която смятам, че ще бъде знакова, защото ще даде друг прочит на нивото и постиженията на изобразителното изкуство.
В.С.: Според мен, в един момент границите между колекционери, автори, арт дилъри, галеристи, изкуствоведи се размиват; когато усетим, че всички ние правим нещо заедно и точно това е професионалната ниша, където правим промяната. Това е важна среда на доверие, която липсва в традиционните отношения галерист-автор, колекционер-автор. Това забелязах в подхода ти още в първата изложба, която направи „Образ и подобие – 77 автопортрета“. Тогава ли осъзна тази своя „мисия“ на колекционер?
Н.Н.: Осъзнах я, когато хората започнаха да ми дават обратна връзка. Това ми даде увереността, че върша правилните неща. Един от фокусите в моята колекция са автопортретите. Виждам, че това доставя удоволствие на посетителите и те оценяват инициативата ми.
В.С.: Съгласна съм, че изкуството не бива да се дели – да колекционираш само съвременно или само авангардно изкуство. В нашата галерия работим предимно с млади автори, но имаме и тази линия на „rediscovery”, където са Сирма Сарафова, Албена Михайлова, Сашо Стоицов... Каква е разликата между това да притежаваш съвременно изкуство и това да притежаваш изкуство на автори, които вече не са между живите – авангардно или класическо изкуство?
Н.Н.: Бих казал, че основният ми фокус е съвременно изкуство. Частта с удоволствието при откриването, за което говорехме, е много по-изявена, защото другото изкуство е вече познато навсякъде на пазара. Така се получи със Сирма Сарафова, за която научих от теб. Оказа се, че това са уникални творби, които много ми пасват. Освен всичко, купувайки такива произведения, ти помагаш на живи хора да продължат да развиват изкуството си и показваш, че оценяваш и харесваш труда им. Инвестирайки в млади автори, е много по-голяма вероятността те да се превърнат в световно име. Старите майстори са това, което са били и е малко възможно да стигнат до европейско ниво. Предимството да колекционираш работи на съвременни автори е, че можеш директно да общуваш с тях, да ти разкажат всичко, което те вълнува. За съжаление, в България се продават творби на старите майстори, които са фалшификати и това е също отличителна черта между класическото и съвременното изкуство.
В.С.: Бих добавила и, че съвременното изкуство е по-свързано с „живия живот“. То те кара да пътуваш, да ходиш на Венецианско Биенале, на Артбазел, на панаири, да се срещаш с колекционери, галеристи, динамични личности със сходни на твоите интереси. Но когато поставиш съвременно изкуство в дома си, било то инсталация, обект или неон, ти си повече ангажиран към него, отколкото към една картина на класическия пейзаж. Съвременното изкуство създава диалог и е вид предизвикателство. Ти как избираш произведенията, които купуваш? Следиш галерии, посещаваш панаири, четеш каталози… Колко време отнема всичко това? Какво би препоръчал на човек, който се колебае какво да си купи – съвременно или класическо изкуство?
Н.Н.: На първо място, да чете много. Аз чета активно литература, свързана с изкуството. Тя ти дава контекста, тренира мисълта и окото, информира те кое е изкуство и кое не, защото граница между кича и имитацията и високото изкуство е много тънка. За мен е важно картината да ми „говори“, аз не я купувам, за да я продам отново. Това е част от моите насъщни потребности. Някои скачат с парашути, други летят с бързи коли, аз изпитвам удоволствие да колекционирам. След това, когато ми хареса дадено произведение, започвам да чета за него, да разбирам взаимовръзки, влияния, форми. Следващата стъпка е общуването с творци и галеристи. Когато сезонът е активен, посещавам 3-4 изложби на седмица, случва се и по 2 в един ден. Общувайки с авторите на произведенията, добавям дълбочина в това, което притежавам от тях. И това дава стойност. Сверявам си часовника със световното изкуство, например в Кьолн, Базел, Виена, Москва, Маями, Бостън… Такива места създават култура и критерии; даваш си равносметка, разширяваш си кръгозора, обогатяваш си вкуса…
В.С.: Четох едно твое интервю, в което казваш: „Действай бързо, греши бързо, учи се от грешките си бързо и действай отново бързо.“ Правил ли си грешки в колекционирането и къде са те водили те?
Н.Н.: Да, продължавам да правя. Купувал съм неща, които сега, като ги погледна, се питам „Какво съм видял в това?“ Но го намирам за много полезно – анализирам грешките и си уча уроците. Това е неизменен процес. Не познавам човек, който да не прави грешки, дори големи колекционери като Пино. Това е образование. Чета постоянно, ставам по-добър, виждам го и в критерия си. Сега съм много по-различен от начина си на мислене и възприятия от това, което бях преди 3 или 5 години. Затова не се страхувам от грешки.
В.С.: Трябва ли човек да е заможен, за да бъде колекционер? Какво би препоръчал на някого, който има ограничени финанси, но истински желае да притежава произведения на изкуството?
Н.Н.: Първо, да посещава изложби. Второ, да се запознае с автора. Да се срещне с него, да обясни, че наистина харесва изкуството му, но няма възможности. Авторът със сигурност би бил склонен да направи компромис, когато вижда, че е оценен подобаващо и купувачът има чист порив и интерес. Трето, трябва да си създаде определен бюджет. Това е простичък принцип, който работи. Трябва да си разпредели финансите по месеци и сам да прецени колко е способен да отдели за колекционерство, колко няма да му достигнат или колко би могъл да спести.
В.С.: Така е. Ние, галеристите, също бихме дали картини на изплащане, с цел да образоваме един бъдещ колекционер и да го запалим. Ако аз съм млад галерист, или млад художник, как бих успяла да ти привлека вниманието? Какво ще те накара да купиш нещо от мен?
Н.Н.: Аз ценя времето си и предпочитам първо да контактуваме по мейл или телефон, за да се запозная с предложението му. На следващ етап се интересувам кога ще мога да разгледам въпросната изложба или съответната картина. Но най-важен е подходът. Аз не съм привърженик на агресивното поведение. Нека обсъдим съдържанието и какво е уникалното в творбата, от там нататък аз сам решавам. Повечето колекционери сме доста ангажирани хора. Имаме професионални, фамилни, социални задължения. Пътуваме често, членуваме в различни организации… Съветът ми е точно и ясно да се обоснове галеристът или художникът, и ако ответната страна намери стойност, със сигурност ще се свърже отново с него.
В.С.: И тъй като интервюто е предназначено за списанието Unique Estates Life, които се развиват в областта на луксозните домове, можеш ли да опишеш каква за теб е мечтаната къща?
Н.Н.: Задължително условие е да бъде извън София, но много близо до нея – не повече от 10-15 км., на чисто и спокойно място. Бих искал да имам огромен хол с френски прозорци, които гледат към озеленена градина с водно огледало с произведение на изкуството, което ще бъде модерно направено – част от дзен преживяването на вътрешния двор. Къщата трябва да разполага с поне 4 спални, кабинет, където да мога да седна, да се концентрирам, да чета, да свиря на барабани… Искам да е разположена в близост до минерален басейн и красива природа. За мен идеалната къща е с площ между 350-400 кв.м., защото не съм фен на огромните неща. Аз съм меломан, затова искам да има хубава озвучителна система, барбекю, където да посрещам приятели и да се забавляваме. Всъщност, в момента строя този мечтан дом в град Банкя.
В.С.: Звучи приказно. Ще има ли изкуство в къщата?
Н.Н.: Разбира се, че ще има. И тъй като къщата ще е модерна, в нея ще има само модерно изкуство. В апартамента ми в София имам еклектично изкуство, но къщата ще е само за съвременно изкуство, грижливо подредено в отделни секции.
В.С.: А ще има ли стая, в която да се гледа видео или нещо подобно на „дарк руум“?
Н.Н.: Не съм мислел, но е възможно. Аз съм отворен човек, така че всяка идея е добре дошла. Може би бих направил видеотека.
В.С.: Какво друго колекционираш освен изкуство?
Н.Н.: Преди време се бях запалил по часовниците и съм събрал около 20 екземпляра. Аз съм човек естет и за мен излъчването е важно. Но разбрах, че изпитвам по-голямо удоволствие от изкуството и картините, на които мога да се насладя.
А сега аз имам един въпрос към теб: Как успяваш да съчетаваш толкова много дейности? Остава ли ти време да свършиш всичко или изоставаш с някои планове?
В.С.: Често ми задават този въпрос. Аз съм силно организирана и влагам безкрайно много любов в това, което правя. Никога не се отказвам. Свързвам се с много интересни личности, с които си сътруднича. Аз съм упорита и постоянна и така нещата ми се получават.