Публикувано в Unique Estates Life Summer 2025
Има личности в света на изкуството, които градят културна история. Тъкав е Дейвид Нахмад – легендарен колекционер, визионер и пазител на естетическа памет, чиято фамилия вече повече от пет десетилетия играе ключова роля на международния арт пазар
Текст и фотография Симона Кръстева
Дейвид Нахмад започва своя път още като тийнейджър, когато на 17 години прави първата си покупка – платно на Реноар, платено на вноски. Роден в семейство на арт дилъри, той и брат му Джо Нахмад имат значима роля в изграждането на глобалния арт пазар такъв, какъвто e днес. Фамилията Нахмад се свързва не само с най-престижните търгове в Лондон, Париж, Ню Йорк и Женева, но и с едни от най-значимите дарения от частни колекционери към водещи музеи по света. С повече от 5000 произведения, колекцията на семейство Нахмад е една от най-влиятелните в света. Тя включва имена като Пабло Пикасо, Клод Моне, Анри Матис, Амедео Модиляни, Пол Сезан, Марк Ротко, Ван Гог, Джакомети, Хуан Миро и Брак. Само творбите на Пикасо надвишават 300. Това я определя като най-голямата частна колекция на Пикасо в света.
Запознах се с Дейвид чрез общи приятели, а вече повече от година работя за него по някои от последните му проекти. Това сътрудничество ми даде възможност да го опозная не само като колекционер с безспорно влияние, но и като дълбоко чувствителен човек – с интелигентност, отдаденост и философия за изкуството, която не се побира в рамки. Сред последните значими културни събития, в които участва, е изложбата The Nahmad Collection: From Monet to Picasso в Musée des Impressionnismes Giverny. Изложбата включва над 60 творби от емблематични художници, проследяващи развитието от импресионизъм до кубизъм и модернизъм, създавайки диалог между епохи, стилове и гледни точки.
Дейвид, Вашият живот е изкуство. Как започна всичко?
Още като дете усещах, че има нещо особено в картините. Но моментът, в който всичко се промени, беше в Musée de l'Orangerie пред „Водните лилии“ на Моне. Не разбирах напълно какво виждам – но не можех да отместя поглед. Това беше първият ми безмълвен урок по вечност.
А само три години по-късно купувате първата си картина, и то Реноар. Какво ви подтикна?
Почти никой не повярва, когато им казах, че я купувам на вноски. Но нямах избор – нито икономически, нито емоционален. Просто не можех да я пусна. Това не беше покупка. Беше съдба.
Израснали сте в семейство на арт дилъри. Това ли оформи вашия поглед към света?
Ние не се занимавахме просто с търговия – изкуството беше въздухът у дома. Брат ми Джо беше приятел с Дали и Фонтана. Артистите бяха нашите герои. От тях научих не как да търгувам, а как да гледам.
Колекционирате с вкус и с визия. Как се разпознава „великата“ картина?
Тя не те пита дали си готов. Просто остава. И след минути, и след години още е в теб. Това не може да се обясни, само да се преживее.
Преди да започнете да колекционирате, сте били обсебен от математиката…
Да, математиката беше първата ми любов. Логиката, подредбата, точността – това ме вълнуваше. Но после осъзнах, че изкуството е още по-дълбока наука. То няма формула. То е усещане, което не можеш да докажеш с числа. И затова ме спечели завинаги.
Имате над 300 картини на Пикасо. Какво ви свързва така дълбоко с него?
Пикасо беше и остава най-многостранният артист, когото познавам. Той рисува емоции, напрежение, промяна. Когато гледаш Пикасо, никога не си в покой – и това е ценно.
Какво е усещането, когато виждате своя картина в музей като MoMA или Musée d’Orsay?
Това е най-удовлетворяващото. Творбата вече не е моя – тя принадлежи на обществото. Ако едно дете я запомни и зададе въпрос, значи е жива.
Вие казвате: „Истинският колекционер не търси пари, а истина“. Какво имате предвид?
Пазарът понякога е като казино – блясък, темпо, очаквания. Но картините, които си струват, винаги идват тихо. Те не крещят. Те просто остават.
Съжалявали ли сте някога, че не сте купили даден артист?
Да. Баския. Видях го рано, разбрах го, но не действах. Пропуснах. И това ме научи, че в изкуството трябва да слушаш сърцето си, не календара.
Как се промени пазарът през последните десетилетия?
Драстично. Технологии, онлайн аукциони, нови пазари. Но най-голямата промяна е, че днес хората купуват за статус. А изкуството не е символ, то е усещане.
Казвали сте, че съвременното изкуство „понякога е почти измама“. Това вярно ли е и днес?
Не винаги. Има изключителни съвременни художници. Но пазарът често създава балони – продукти, не идеи. Истинският артист не се нуждае от маркетинг.
Наскоро изложбата The Nahmad Collection в Живерни показа шедьоври от Моне до Пикасо. Какво значеше тя за вас?
Тази изложба беше лично пътуване. Живерни е мястото на Моне, но и на съзерцанието. Показахме картини, които никога не са били виждани заедно. Това беше почит и диалог между гении.
Предоставили сте произведения от колекцията си на над 100 музея по света. Какво ви кара да споделяте част от личното си богатство толкова щедро?
Защото изкуството не е притежание. То е отговорност. Музеите – като MoMA, Tate, Orsay, Център Помпиду – са катедрали на паметта. Ако мога да даря зрънце към тази памет, ще го направя винаги.
Усещали ли сте някога, че една картина Ви избира, а не Вие нея?
Да. Много често. Влизаш в стая и знаеш – тя те гледа. И никога вече не си същият. Това е моментът, в който не ти избираш, а си избран.
Имали ли сте моменти, в които колекционерството е било и тежест?
Да. Тежестта не е материална, а морална. Да носиш със себе си фрагмент от историята – това е и дар, и изпитание.
Какво бихте казали на млад човек, който иска да колекционира днес?
Да започне с очите, не с портфейла. Да чете. Да пътува. Да се влюби в изкуството и тогава да купува. Всичко друго е краткотрайно.
Вярвате ли в интуицията?
Винаги. Купих Модиляни, защото го сънувах. И никога не съжалих. Изкуството говори, но само ако си готов да слушаш.
А във времето на NFT и дигитално изкуство къде стои душата?
Ако някой ден бъде открита там, добре. Но засега аз я намирам в платното, в дъха на боята, в жеста на ръката.
Какво ви разплаква в една картина?
Истината. Уязвимостта. Когато нещо в теб се разпука тихо и усетиш – „това съм аз“. Няма по-лично преживяване.
Когато хората произнасят името Ви, какво искате да остане в съзнанието им?
Че съм обичал изкуството. Не като вещ, а като език. И че съм направил така, че да бъде видяно от колкото се може повече хора.