Публикувано в Unique Estates Life Magazine Winter 2024.
Една от най-успешните изложби на лондонския музей Victoria & Albert „Габриел Шанел – Манифестът“ пътува по целия свят от три години. Последните спирки на турнето са Шанхай, Хонконг и Сидни.
Aмбициозната задача на кураторите, сглобили креативната рамка на експозицията, е да разкрият тайната на успеха на противоречивата фигура на Габриел Коко Шанел (1883 – 1971), всепризната за най-влиятелната жена в историята на модата. Шест декади на тотален триумф в подчертано мъжкия свят на котюра, в който тази специална дама се утвърждава като водеща фигура, променила не само модните тенденции, но и светския живот в Париж и по света. Шанел е синоним на елегантност, класика и неустоим чар, неподвластен на времето. В опита си да обясни магнетичния характер на създателката на Chanel и разнообразието от активности около бранда екипът на лондонския музей проследява етапите на еволюцията на компанията и световната модна индустрия.
Наричат я дръзка и свободна жена, която не търпи ограничения. Това е една от причините да подхожда смело към избора на платове и неочаквано да включва в употреба иначе твърде ежедневни материи. Такава е историята с жарсето, на което Коко проправя път в модата. Тази сравнително евтина и много обикновена материя, която се използва основно за изработването на мъжко и дамско бельо и чорапи, променя изцяло статуса си благодарение на хрумването на Коко да я включи в колекцията си. Използва плетено трико за дебюта си, което осигурява на дрехите плавност и гъвкавост. Скоро след това материята, към която всички демонстрират снизхождение, се превръща в синоним на елегантността. Модните френски морски курорти Довил и Биариц прегръщат смелата ѝ идея и макар в началото модните журналисти да гледат с подозрение на обикновената материя, промъкнала се някак през задната врата в модата, през ноември 1916 американският и британският Vogue обявяват, че „Шанел е майстор на своето изкуство и то се крие в трикото“.
Черният цвят е запазен знак за Chanel още от края на 1910, когато черното се смята за дежурен цвят на униформите. През 1926 Габриел представя малката черна дневна рокля от креп де шин на Chanel, по която полудяват дамите от всички краища на света. Медиите я наричат „фордът на модата“, а в ателието на Шанел кодовото ѝ име е LBD (little black dress). Във време, когато жените се преобличат по няколко пъти на ден за различни поводи, гъвкавостта на LBD да бъде използвана в различни моменти я превръща в истински хит. Черният цвят е територия на Коко Шанел и през годините тя интерпретира по различен начин не само нюансите, но и формите и материята. В архивите на модната къща в Париж се пазят рокли и сака, изработени от черен копринен креп, копринен шифон, сатен, копринено кадифе и жоржет. Безспорен неин фаворит обаче е черната дантела, която се използва при създаването на коктейлните и вечерните рокли, включени в колекцията ѝ от 1956 година.
От създаването си през 1921 CHANEL №5 е перлата на империята. Проектиран като продължение на нейното облекло и усещането ѝ за модерност, Габриел Шанел не изненадва, разбира се, никого, когато използва самата себе си за вдъхновение. Френският парфюмерист Ернест Бо, роден в Русия, който преди това е снабдявал руския императорски двор с оригинални аромати, ѝ представя №5 – уникален аромат, направен от над 80 съставки, включително жасмин, иланг-иланг, сандалово дърво, майска роза и нероли. Първоначално Бо показва десет мостри, а Габриел Шанел избира номер пет: нейният любим номер и най-доброто име за аромата. Тайната: №5 се отличава с експерименталната употреба на алдехиди (органични химични съединения), които Бо използва в големи количества, комбинира ги и създава абстрактен и невероятно модерен за времето парфюм. Полученият аромат няма и следа от характерния за времето флорален нюанс, което го отличава от всичко в сферата на дамската парфюмерия до момента.Коко бяга от стандартното и търси оригинални и неочаквани идеи и за стъкленото флаконче на парфюма си. За разлика от силно декоративните, вдъхновени от ар нуво бутилки на други парфюмеристи, тя избира обикновена квадратна бутилка, напомняща флакони за лекарства или бутилки за мъжки парфюми. Въпреки незначителните модификации яркият и изчистен дизайн с опростен, почти бял етикет и черни надписи остава до голяма степен непроменен до днес. По същия начин формулата на CHANEL №5 остава същата от времето, когато Ернест Бо я създава за първи път преди повече от век, имайки в съзнанието си жената Коко Шанел. „№5“ ще се превърне в най-продавания аромат в света и ще остане бестселър до днес. Покойната британска кралица Елизабет II използва само този аромат, а най-красивото рекламно лице на парфюма – Мерилин Монро, заявява в интервю, че в леглото носи само него.
През 20-те години на миналия век Габриел отново прави революция, като налага костюма от туид, изваждайки го от традиционния му статут на спортно облекло. Представеният на дефилето през 1954 костюм на Chanel става синоним на непреходната елегантност на марката. Налагането му следва нейния дизайнерски манифест, че дрехите трябва да са елегантни, но лесни за носене, като балансират комфорт, простота и стил. Предпочитаните от Коко еластични материи и подобна на жилетка кройка за жакета осигуряват много по-голяма свобода на движение и съвсем естествено костюмът на CHANEL се превръща във фаворит на всички известни жени през 50-те и 60-те години. Прочути клиенти на Chanel по това време са принцеса Грейс от Монако, Елизабет Тейлър, Жаклин Кенеди и Марлене Дитрих. Нито една от тях не пропуска ВИП дефилетата на улица „Камбон“ в Париж. Холивудската актриса Лорън Бакол поръчва този розово-бежов костюм от туид от колекцията пролет/лято 1959 на Chanel. Той включва много от типичните характеристики на класическия костюм на марката: сако с права кройка, съвпадаща подплата на сако и блуза, позлатени копчета с мотив на лъвска глава и позлатена метална верижка, зашита в подгъва на сакото, за да се гарантира, че тъканта пада перфектно.
Аксесоарите са фундаментални в концепцията за хармоничен силует на Габриел Шанел. Те отразяват прагматичната ѝ визия за модата и представят разпознаваеми кодове на лукса, които подчертават спецификата на нейния стил. След представянето ѝ през февруари 1955 чантата 2.55 (наречена на месеца и годината, в която е създадена), тя бързо се превръща в поредната желана класика на Chanel. Предлага се в три различни размера, от агнешка кожа, трико или копринен сатен. Дизайнът включва капак с предно закопчаване с правоъгълно завъртане и два комплекта капси, които правят металната каишка регулируема, позволявайки носенето на ръка или през рамо. За да отбележи 50-ата годишнина на 2.55, тогавашният творчески директор на Chanel Карл Лагерфелд (1933 – 2019) интерпретира оригиналния дизайн.
През 1962 Габриел Шанел избира Massaro, производител на обувки, за да разработи най-добрата обувка с марка Chanel. Създадена през 1894, къщата Massaro e запазена територия на лукса. Естествено славата им достига до ушите на Коко, която им поставя почти невъзможната задача да създадат нещо уникално специално за Chanel. И за нея, разбира се. Избира бежова кожа, която да съответства на нейния тен и така да удължава крака й. Малкото черно бомбе създава малка препинателна точка върху пръстите, която визуално скъсява стъпалото и предпазва по-бледата кожа от надрасквания. Еластичната презрамка и ниският ток осигуряват комфорт и лекота на движение. Не е тайна, че по онова време, много от ВИП клиентите на Chanel поръчват отделни чифтове обувки на собствените си обущари, за да имат различни цветове за всеки от тоалетите си.
Имитациите на перли стават отличителен знак на Chanel, използвани в колиета, брошки или като копчета на костюми. През 1931 Vogue обявява на страниците си, че именно Габриел Коко Шанел е „отговорна за модата на изкуствените перли“. Благодарение на нея на бижутата в модата започва да се гледа сериозно. Бутиците на Габриел Шанел предлагат ослепителна гама бижута за костюми, които да се комбинират с дрехите на марката. Ключови мотиви като цветя, житни снопове, звезди и слънце редовно се появяват в нейните колекции от накити. Лъвската глава (намигане към зодията ѝ Лъв) е щампована върху медальони, брошки и яки. Габриел работи с някои от най-добрите дизайнери и производители на бижута в Европа, за да създаде колекциите си, включително граф Етиен дьо Бомон от 20-те, Maison Gripoix от 30-те, Фулко ди Вердура от 1933 и Франсоа Юго в края на 30-те.
Един от любимите модели на Мадам – Джаки Роджърс (1931 – 2023) разказва за времето в ателието на Chanel, Париж:
„Шанел е родена през 1883, въпреки че постоянно лъжеше за възрастта си. В периода, когато я срещнах, тя вече бе живяла невероятен живот и с удоволствие ми разказваше всичките си истории за мъже, особено за единствения, когото някога е обичала истински, Бой Кейпъл. Среща го през 1909 г., когато все още живее с Етиен Балсан, който я финансира и я вкарва в модния бизнес. Казваше ми, че винаги ще обича Бой Кейпъл, въпреки че той никога не ѝ е бил верен. Често споделяше чувството си, че е пропиляла живота си, защото не е успяла да задържи приятел до себе си и да пребори самотата. Веднъж ми каза, че е „по-добре да си омъжена за дебел и непривлекателен мъж, отколкото да си сама“. В един момент започна все повече да разчита на мен и макар да бях поласкана, аз също исках да имам собствен живот. Шанел често казваше, че модата е бизнес, а не изкуство: „Ние не работим като гении, ние сме търговци. Ние не окачваме дрехи в галерии, за да се видят, ние ги продаваме“. Когато се сближихме, тя ми разказа за германския си любовник Шпац фон Динклаг, с когото се срещаше по време на цялата война и когото бе приела като официален партньор през 1945. Той беше с 13 години по-млад от нея и мнозина го смятаха за германски шпионин, но всъщност беше просто един много небрежен дипломат. Веднъж Шанел се нуждаеше от помощта му, за да измъкне племенника си Андре от лагер за интернирани, но той не можа да ѝ помогне. Шпатц беше единственият германски офицер, с когото тя беше близка, въпреки че той никога не я посещаваше в униформа. И макар да имаше слухове и книги, написани през годините, че тя е била нацистки колаборационист, аз не вярвам в това. Тя просто говореше твърде много и понякога казваше грешни неща на грешните хора. Шанел ми разказа, че по време на войната салонът ѝ остава затворен с изключение на парфюмите, които все още се продаваха в бутика на улица „Камбон“. Често имало дълги опашки от германски войници, чакащи вратите да се отворят. Дванадесет други дизайнери остават в бизнеса и продължават да продават своите колекции, включително Мадам Гре, Баленсиага и Люсиен Лелонг, но тя упорито отказва да отвори отново своя салон и да работи за германците. Съпругата на управителя на „Риц“ споделила пред Шанел, че никога няма да забрави шока си, когато маршал Гьоринг се появил един ден с красива, обсипана с диаманти писалка, специално проектирана за него от Картие. Шанел беше пълна с противоречия. Обожавах я, но тя беше много взискателна и очакваше да съм на повикване, което не беше в моя стил. В неделя ходехме с колата ѝ с шофьор до Версай, където тя тичаше нагоре по малкия хълм до Малкия Трианон, за да докаже в каква добра форма е. Беше щедра с мен, веднъж ми предложи малка картина на Пикасо. Харесваше само предмети, защото, както сама обясни, обичаше да усеща всичко с ръцете си. Бях в Милано, в хотел Principe di Savoia, когато Шанел почина през 1971. Бях съсипана, като разбрах, че е починала сама, само с Лилу (нейната дългогодишна асистентка) до себе си. По-късно стана ясно, че всичките ѝ бижута липсват и до ден днешен не са открити. Тя беше нещо повече от секретар и помощник за Коко – беше успяла да държи всички далеч от мадмоазел, включително и мен. Сега мисля, че знам защо.“