Роднинските къщи на старите софиянци

Да бяха в Лондон, нямаше да се чудим – там цели редици фамилни къщи си приличат като близнаци, но са строени така по икономически причини. А в развиващите се български градове в началото на ХХ век явно е било въпрос на престиж и лично достойнство заможни братя или сестри да обитават еднакви домове, едни до други, но в отделно, собствено пространство. В младата тогава столица София нови и нови парцели за строеж се оформяли върху терени, разчиствани от останките на някогашни турски гробища и керван-сараи.

Перловската река още не била канал и да се живее край нея било предимство. Алеите по високите й брегове били озеленявани, а изникващите къщи или се криели в сянката на вече десетилетни дървета, или надничали над короните им с островърхи готически кули - артистичен белег на средноевропейската архитектурна традиция.

Още от края на ХІХ век тя оформя облика на довчерашното село, избрано да стане столица, която скоро заслужава определението „Виена на Балканите”. Архитектурни заемки от европейския сецесион се сплитат с елементи от българската възрожденска традиция и така кулите и еркерите биват опасани от дърворезбовани стрехи като дантели, под които кокетни дървени балкончета имитират селските чардаци. Всъщност това не е чудно, като знаем, че архитектите - проводници на „новото изкуство” и „младежкия стил”, както красноречиво звучат на български имената на най-авангардните стилове около 1900 г., са родени в подбалканските градчета Калофер (арх. Фингов и арх. Маричков) и Карлово – арх. Никола Лазаров. Синове на възрожденци, бъдещите прочути архитекти имат нелеко детство, но традициите на родното строително майсторство и личният талант определят пътя им към Европа. Никола Лазаров събира пари за следването си в Париж, като работи като чертожник след гимназията. Средствата пак не стигнали, но талантът му вече проличал във Френската архитектурна школа и с препоръката и на български архитекти получава стипендия от цивилната листа на княза да завърши образованието си. През 1893 г. Никола Лазаров се дипломира с избрана от него тема - църквата при Рилския манастир. След като връща парите от стипендията с проекти по държавни поръчки, арх. Лазаров открива през 1896 г. първото частно архитектурно бюро в България, а през 1902 г. е избран за народен представител от родния си град и става първият български архитект, който участва в законотворчеството. Той е един от основателите на БИАД (Българско инженерно-архитектурно дружество) и като такъв участва през 1908 г. в международен конгрес на архитектите във Виена. Освен в знакови обществени сгради почеркът му се разпознава и в много домове на замогнали се българи не само в столицата.

Но най-известни и може би най-характерни за специфичната му трактовка на сецесиона в стила на българския романтизъм са двете къщи на братята индустриалци Иван и Юлиян Парушеви, които и до днес въздействат като причудлива порта към аристократичната улица „Оборище” на входа й откъм Военната академия. Хрумването за алпийския стил може да е вдъхновено от престоя на единия брат - Иван, във Франция, където учил автомобилно дело, но със сигурност съвпада и със слабостта на арх. Лазаров към алтернативните форми. Първата къща той проектира през 1911 г., веднага след това другият брат - Юлиян, си поръчва същата и така се създава един от архитектурните акценти на София, устоял повече от столетие на природни и политически бури, на сменяни собственици и натрапени обитатели.

Почти по също време Никола Лазаров проектира на бул. „Дондуков” две „сестри” - за две от дъщерите на сопотчанина Христо Ковачев, съратник на Левски и секретар на Софийския революционен комитет, застанал до Апостола пред турския съд и заточен в Диарбекир. Там го заварва Освобождението, той се връща и се установява в София, където учителства, занимава се с книжарство и пее в църковен хор. Когато идва време да осигури бъдещето на дъщерите си, като им построи собствени домове, той се обръща към архитекта земляк. Днес от елегантния дамски ансамбъл на №33-35 е останала само една автентична половинка, обитавана и обгрижвана от потомци на едната дъщеря Недялка. Другата къща, на №33, е великодушно дарена от новото семейство на другата дъщеря - Параскева, на Българския червен кръст, ала началниците му я присвояват и след години я продават. Предприемаческите напъни на новите собственици не само не съхраняват изящните форми, а загрозяват с непохватни имитации това кътче от архитектурната история на София. По кобиличната извивка на таванския полуетаж (в традицията на Колю Фичето), с ажурните балкончета към улицата и с флоралните орнаменти около прозорците, двете сестрински къщи се родеят с третата двойка къщи на арх. Лазаров, построени на ул. „Ангел Кънчев” 2-4 в началото на ХХ век за братята Исак и Хаим Джераси, аптекар и лекар. Национализирани и предоставени на Олимпийския комитет, който ги обитава и до днес, те имат късмета да са добре поддържани и със съхранен интериор – мозаични настилки, мраморни камини и стенописна украса на стълбищата. Още един архитектурен куриоз на София напомня за разцвета на фамилното строителство в първите десетилетия на ХХ век. Заслужава си да поспрем с възхищение пред „тризнаците” на ул. „Венелин” 10-14. Архивирани са като паметници на културата през 1978 г. Знае се само, че са проектирани анблок от виенски инженер за трима братя – Димитър, Петър и Манол Илиеви. Две от тях са плътно долепени като огледални изображения една на друга, а третата, на №10, е със същия островърх фронтон с дървена декоративна полурешетка отпред и същата сдържана сецесионова украса по цялата фасада и около прозорците, но е самостоятелна. Общо шест балкончета с ажурни парапети от тънко ковано желязо гледат към улицата. Трите къщи сякаш се крепят една друга и не са застрашени от разрушаване, но само отделената е постегната и боядисана в приятни земни цветове.