Исландия в деня на есенното равноденствие

Описват я с клишето „огън и лед“, а „висок стандарт“ е другото ѝ име.
текст и снимки ЕМИЛ ДАНАИЛОВ

Вятърът толкова се е усилил, че дъждът вали хоризонтално. Внезапен порив блъсва грубо буса и го отмества към канавката. Невидимото дете на някой исландски великан е приклекнало край пътя и си играе с колите, духайки ги към пропастта. Шофьорът намалява и започва да кара в насрещната лента – откъм вятъра е и ще има повече място за отстъпление настрани. Поглежда ме с едва забележимо притеснение и казва: „Зимата е по-зле. Тогава пътищата се заледяват“.

See the morning dancer, crossing the sky, тананикам си една стара песен на следващия ден, докато гледам как вечният утринен танцьор се изкачва бавно в септемврийското небе. Денят на есенното равноденствие е времето на кратко помирение между Севера и Юга – тогава от екватора до двата полюса Слънцето разпределя справедливо мрака и светлината по цялата Земя. Денят, в който полярните области са лишени от най-емблематичната си отличителна черта – безкрайните летни дни и нескончаемите зимни нощи. Отново духа, ясно е и косото северно слънце превръща вчерашните почти монохромни пейзажи в пленителна игра на наситено жълто, зелено, кафяво, черно и бяло. Жълтото на превиваващата се под вятъра есенна трева, зеленото на вечно влажния мъх, пропълзял с меката си стъпка по стръмните и ерозирали кафяви хълмове, черното на плажовете, покрити с антрацитен вулканичен пясък, бялото на ослепителните ледници, държащи исландските планини в мразовит хилядолетен плен. И синьо – дълбокото, вибриращо синьо на небето. Вчера беше съвсем друго. Кое е истинското лице на исландската природа?
Описват я с клишето „огън и лед“ и, какво да се прави, то е вярно. Исландия е доказателството, че планетата е още жива – кръвта й продължава да клокочи дълбоко под краката ни. Младият остров се намира досами Полярния кръг, точно върху разлома между две тектонични плочи – Северноамериканската и Евроазиатската, и оглушителният тътен от титаничната им битка в недрата на Земята често разтърсва тънката черупка, която наричаме исландска земя. Вулкани бълват разтопена магма върху съскащия сняг, гейзери обвиват в пара долините и разнасят миризма на сяра. Масивен вечен лед покрива голяма част от територията на страната, не го стопява дори и топлият Гълфстрийм – океанското течение, заради което исландският климат не е чак толкова студен, но пък е причина времето всеки ден да е толкова динамично. Сблъсъкът на всички природни стихии създава неповторим пейзаж, подобен има може би само в Камчатка. Стотици квадратни километри застинала на бабуни лава – непроходим карфиол, покрит с хлъзгав мъх. Невероятен черен ледник, засипан с пепел от близко изригване. Мрачни скални кули като проядени зъби на гигантски чудовища, в които океанските вълни се разбиват с монотонно упорство. Пещера в старата лава, сътворена от някога нажежените потоци, същи търбух на исполински червей. Стряскащо черни плажове, върху които искрят дантелени парчета прозрачен лед. И водопади, навсякъде водопади – грохотният глас на могъщи реки. Дива, сурова природа, съвсем безразлична към нашата антропоцентричност, природа, сред която човек се чувства попаднал случайно и не на място.

Тази геологична вакханалия предопределя не само характерния исландски пейзаж, но и живота на исландците. Странни са техните грижи. Например да дълбаят широки улеи в трудния терен, които да отвеждат течащата лава от следващото изригване право към морето, или да имат специален евакуационен план. Ако близкият вулкан избълва, жителите на малкото градче Вик трябва да се съберат в… гробищата. Просто там е най-безопасно – на един висок хълм са.

Трудно се живее на такова място. Вероятно това е причината 1200 години след заселването на острова исландците да наброяват едва 370 000 души на територия почти колкото България. Всъщност населено е само крайбрежието. Вътрешността е безбрежна, студена, враждебна пустош, непригодна за обитаване. Дори и край морето животът е бил изтощителна битка за оцеляване само допреди един век – неплодородна земя, вулканични изригвания, предизвикващи повсеместен глад, убийствени епидемии от чума и едра шарка, стопяващи и без това малобройното население, та чак и пиратски набези – през 1627 г. араби отвличат неколкостотин мъже и жени и ги продават на робските пазари в Северна Африка. Нещо хубаво? Да, поради отдалечеността му на острова няма комари – тези безпощадни мъчители на тундрите от Аляска до Сибир. Малка утеха.

Но ето че това, което за цял свят е било кошмарна катастрофа, за исландците се оказва неочакван трамплин към по-добро бъдеще. През Втората световна война на острова се настаняват британски и американски войници (числеността им била по-голяма от броя на исландските мъже), правителствата им влагат много средства в местната икономика и в края на войната бедната и непривлекателна Исландия се оказва една от най-богатите държави в Европа. Просперитетът ѝ продължава и до днес, „висок стандарт“ е другото ѝ име. Технологиите също оказват влияние – буйният нрав на исландската тектоника, това вечно проклятие, е усмирен и опитомен в полза на човека. Почти цялата енергия, която произвежда Исландия, е от възобновяеми източници и богатството се ползва от всички – исландските домакинства се отопляват с геотермални води и това им струва много малка част от месечния доход. В крак с устойчивото развитие са започнали да залесяват отново с дървета, които в миналото недалновидно са изсекли. Поради факта, че Исландия е изолиран остров, по-труден за решаване е бил проблемът как да изнасят огромното количество електроенергия, което могат да произвеждат от изобилните вода и пара. Затова създават производства, себестойността на чиято продукция се определя в значителна част от електроенергията. Например преработват алуминиева руда, която внасят с кораби, и изнасят алуминий.

Въпреки високия стандарт на живот Исландия продължава да бъде най-рядко населената държава в Европа, като жителите ѝ са съвсем неравномерно разпределени – две трети от исландците обитават столицата Рейкявик и съвсем близките до нея градове. Другите селища наброяват от няколко стотици до една-две хиляди души, а най-малките са буквално от по няколко къщи с един смесен магазин, разположен до основния път, който обикаля острова. По този път движение почти няма. Това, което обаче има, са работещи млади мъже и жени от Източна Европа. Само поляците в Исландия са над двайсет хиляди! Недостигът на работна ръка и високото заплащане превръщат Исландия в своеобразен северен Дубай с практичен и пестелив до скучност съвременен архитектурен дизайн (най-старите сгради са от XIX век и са рядкост).

Денят преваля. От утре Исландия ще започне да потъва все по-дълбоко в полярната нощ. Но сега е още светло и от високото място, на което съм, се открива възторгваща гледка – безбрежен простор, нарисуван с две-три прости мазки – черният пясък разделя сивото на океана от зеленото на вездесъщия мъх, а една тънка ивичка бяла пяна, поръбила плажа, води тази пестелива палитра чак до далечния хоризонт. Но ми е трудно да я съзерцавам – вятърът така се е разбеснял, че едва се удържам на краката си. „Дъщеря ми отиде да живее в Европа – надвиква свистенето исландецът до мен.

– Питам я какво ѝ липсва от дома и тя ми казва, че вятърът.“ „Наистина ли?!“, обръщам се невярващ към него. „Да, и аз обичам нашия вятър“, примижава срещу студеното слънце той. Какво ли им напява този вихрен злосторник? Думите на някоя стара исландска сага, чиято мелодия аз, чужденецът, уви, никога не ще доловя?