Теодора Николова: Архитектурата и дизайнът имат способността да пораждат истории, възторзи и вдъхновения

С удоволствие ви представяме Теодора Николова, която от следващия брой ще бъде новият главен редактор на Unique Estates Life Magazine.

В продължение на 15 години, от създаването му през 2005-та, тя е главен редактор на българското издание на италианското списание за интериорен дизайн Bravacasa, наложило се като безусловен авторитет на нашия медиен пазар. Работи за изграждане на образите на авторитетни дизайнерски студиа в социалните медии. Има богат медиен опит, натрупван в продължение на седем години като водещ на общо информационни и специализирани в сферата на културата предавания в Първото частно национално радио Експрес. Редактор във водещи в своите сегменти издателства – Бард, Егмонт. Автор на книгата „Изчезващият град, изд. Весела Люцканова, 2011 г. В момента заедно с издателство Жанет 45 подготвя за издаване втората си книга.

Как се описваш като човек, кои са най-важните неща, които трябва да знаем за теб?

Провокация за суетата е този въпрос. Познавам ценността на това да прекалиш красиво, но моите истински води са тези на дискретността. Мога да съзерцавам и красиво дърво, и пищен бароков орнамент, и минималистично пространство. Обичам да провокирам и себе си и другите с неочаквани връзки между нещата. Съжалявам, че все повече стават клишетата и като жестове, и като отношения. Респектирам се от елегантността, пак като жестове и като отношения. Знам, че и Дяволът и Богът са в детайла, нося и бремето, и радостта, произтичащи от това знание. Много години от професионалния си път съм посветила на идеята за лукса. Срещала съм се и с прозрения, и със заблуди по отношение на него. Но знам, че луксът е устойчива мотивация в живота ни.

Какво научи за хората и техните светове, отразени в интериора след 146 броя на Браваказа?

Един от masters of design на ХХ век Хари Бертоя казва: “The urge for good design is the same as the urge to go on living”. Така че от дизайна на интериора разбираш много за човека и неговия свят. Разбираш това, че едни хора са по-открити, други – по-затворени. Някои са дръзки, други са плахи. Едни искат да се напъхат в определени роли, внушавайки си, че това е тяхната същност, други търсят непрекъснато собствената си неуловимост. Някои хора са сантиментални и съзерцателни, други – цинични. Едни колекционират мигове, други ги разпиляват. Едни са пестеливи, други са щедри. Тези неща се четат в интериора. Има интериори много лични и откровени, но дори тогава, когато обитателят видимо „не присъства“, той присъства с отсъствието си.

Разглеждала си на живо или на снимки стотици интериори на големи наши и чужди архитекти и дизайнери. Разкажи ни за някои, които никога няма да забравиш.

След всичко, което се случи на човечеството през последните месеци, може би отговорът ми ще е повлиян от това, което Ли Еделкорт превърна в тема на курираната от нея този месец (октомври 2020) изложба, а именно New Melancholy. Много интериори са оставили следи в мен. Архитектурата и дизайнът имат способността да пораждат истории, възторзи и вдъхновения. И най-контрастните неща – например гениално скулптираните с бетон обеми и светлина при Тадао Андо и парижката сладка разточителност в апартаментите на Жерар Фавр са вече част от естетическата ми памет. Но особено незабравими остават интериорите, в които съм влязла реално. Видяла си как се сменя светлината, как взаимодействат с движенията и гласовете на обитателите им. Подобни открития съм правила, когато първо съм виждала дадено пространство във фотосесия, и то великолепна фотосесия, а след това съм се оказвала там. Такова беше преживяването в дома на архитектите Вяра Желязкова и Георги Кътов, където попаднах за първи път в мрачен дъждовен ден, подобен на този, в който преди време беше сниман интериорът. Магнетизмът на пространството и взаимодействието му с гледката беше несравнимо на живо. Такова беше усещането и когато се озовах в палацото от 16 век в Прато – дом на моите приятели архитектите Сабрина Бинями и Алесандро Капеларо. Това е една от най-прекрасните еклектики, които съм виждала, и тя въздействаше несравнимо по-силно, докато се смеехме със Сабрина и Алесандро и топяхме кантучините (чиято слава тръгва именно от Прато) в розето. Преди години по време на изложението I Saloni в Милано бях на незабравимо парти на Стефано Боери в няколкоетажната къща, собственост на фамилията Боери, в старата част на града. Пишещите историята на съвременната дизайнерска мисъл архитекти и дизайнери бяха сред гостите. Тази къща ще я помня винаги като колаж от лица легенди и интериорни фрагменти – парапетът, терасата към вътрешния двор, кухненския плот, ниската маса пред телевизора, купчините книги дори и по пода.

Както те привлича в едно пространство, какво прави онзи момент, който е почти като потъване?

Различните пространства крият различни ключове за себе си. Но не би могло да ме привлече едно пространство, ако обемите и взаимодействието им със светлината не ми носят усещане за хармония. Големите височини, прозорците до пода и гледката зад тях са важни. Изобщо усещането за пластичност на пространството, обещанието то да ти пасне като велурена ръкавица. Старата настилка от красиви рисувани плочки – екзотика тук, но в Испания или Португалия обичайно наследство – или красив стар архитектурен детайл, могат да ме накарат да се влюбя в едно място.

Какво би посъветвала хората, които създават своя нов дом?

Да не забравят, че когато създават дом, създават пространство, в което да бъдат щастливи, да вдъхновява най-доброто в тях, да бъде техен остров. Както за всичко друго, така и за дома, търсим отговор на въпроса какво ни прави щастливи. Което предполага да познаваме що-годе себе си и да сме честни със себе си. Трендовете са нещо важно, но само ако са отразени от собствената индивидуалност. Иначе казано - не ставайте роби на цвета на годината. Безценно е в този път да имаш водач и това са както добрите брокери, така и добрите архитекти и дизайнери. С тях трябва да бъдеш искрен, когато обсъждаш и представите си за своя дом, и липсата на такива. И да не забравя - най-ценното качество на дома е да бъде timeless. Да придобива нова красота с годините, да трупа красиво следите от емоциите ни и историите ни. Това, прибавено към щедростта на пространствата, магнетичността на гледките, класата на дизайна ще го превърне в одухотворения лукс на нашето ежедневие.

Кои са твоите десет иконични предмета, когато говорим за интериор?

Те са много повече. По-интересното в този въпрос е как един предмет има силата да се превърне в икона, как ни обвързва десетилетие след десетилетие с желанието да го притежаваме и да е част от живота ни. Привързва ни, сякаш с верижката на E 1027, масата на Айлин Грей. Ето че назовах една любима икона. Иначе еднакво много обичам и лампата Potence, шедьовъра на есенциалния дизайн, създаден през 1950 от Жан Пруве, и лампата Lucellino на Инго Маурер. Защо ги споменавам заедно. Защото в центъра и на двете лампи е познатата електрическа крушка. Геният на Пруве я снабдява с дълго, тънко, тръбно, подвижно рамо, което се окачва на стената, геният на Инго – с бели, ангелски крилца. Два различни подхода, създали вечни икони. Първият открива финеса и загадъчността в силата и яснотата на индустриалното, вторият – свързва и интерпретира с нежна поетичност два мита. Обичам и библиотеката Nuage на Шарлот Периан и столът Proust на Алесандро Мендини – блестящи вечни примери за фюжън между култури, времена, дизайн и изкуство.

Имаш специално отношение към проблемите на града. Кои са твоите места в София?

В София все по-ценни стават островите без подменена идентичност. Районът около Докторската градина е един от тях. Начинът, по който диша, сутрините, обедите и вечерите тук са все още автентични, с онзи лек нюанс на аристократизъм и бохемска наслада от момента. Този едновременно камерен и говорещ различни езици конгломерат от офиси, галерии, жилищни сгради, антиквариати, малки бутици, красиви стари къщи – за съжаление и тук някои в разруха, ресторанти, кафенета и цветарници, е прекрасна проекция на това, което може да бъде София – човешки, уютен град, красиво събрал различни времена около зеленото си сърце.