Българският модел Кристина Верославова: от Elite към школата на Лий Страсбърг

Кристина Верославова е красиво младо момиче, за което ще чуваме все повече. Кариерата й в модата започва през 2005, когато е избрана за супермодел на България. Лицето й започва да се появява на страниците на VOGUE Италия и Гърция, Cosmopolitan Италия, GLAMOUR Испания, MADAME Германия, AvenueL и Nobeless Кореа. В България снима за ELLE, AMICA, EVA, DIVA, Glamour, MODA, Grazia, Cosmopolitan, Under the line.

През 2018 е избрана за лице на трибюта в чест на легендарния италиански дизайнер Renato Balestra повреме на седмицата на модата в Рим, 2018. Участва в най-грандиозното шоу в Турция: Dosso Dossi 2017, с участието на Адриана Лима, Изабела Фонтана, Изабел Гоуларт и Ана Беатрис Баррос. Дефилира за Armani, Chanel, Thierry Mugler, PINKO, Rocco Barocco, Ted Baker, Michael Cinco. В България участва в ревюта на Hugo Boss, Max Mara, Escada, Maroccanoil, Астела, Knapp.

Разговаряме с нея за новия път, по който поема и за една друга сцена, която я вълнува още повече.

Професията на модел - какво не знаем за правилата по пътя към модата от висока класа ?

Не мисля, че много хора знаят реално колко не бляскав е пътят на един модел. Отстрани всичко изглежда като приказка, списания, корици, ревюта… Реалността обаче е съвсем различна, особено ако говорим за чужбина. Живееш в моделски апартамент с момичета, които не познаваш, всяка от различна държава, всяка с нейните си лудости и капризи. Бягаш напред назад из непознати градове по цял ден, опитвайки се да смогнеш да си направиш кастингите. Чакаш с часове по коридори и стълбища, заедно с още 200 моделки, за да бъдеш видяна за 2 минути. Получаваш отказ, след отказ, след отказ и никой не го интересува особено как се чувстваш. В света на модата няма място за его, чуваш ''не'' всеки ден. Разбираш страшно бързо, че нито си най-красивата, нито светът се върти около теб. Нямаш приятели, семейство или каквато и да е форма на сигурност. Всеки ден е различен, всеки път работиш с нов екип. Изисква се страшно много дисциплина, адаптивност, упоритост, силна воля, смелост и доза авантюристичен дух. Много бързо порастваш.

Кои бяха твоите градове, местата, където работи?

Много са, но в Милано съм прекарала най много време. Често пътувах до Барселона, когато работих с Elite. Последното ми пътуване беше до Рим, за тяхната седмица на модата.

В Рим беше избрана за лице на трибюта в чест на легендарния италиански дизайнер, Ренато Балестра. Какво е чувството да откриеш ревю за дизайнер от такъв ранг?

Ревюто се състоя в легендарното филмово студио Чинечита, сред декори на древен Рим. Изцяло забравяш, че е 21 век. Пренасяш се в друга реалност. Открих ревюто с рокля от първата му колекция, от 1960-та година. Това беше огромна чест за мен. Вълнуващо, определно много вълнуващо, но и стресиращо естествено… отговорността е голяма.

Снимала си за всички големи модни списания, била си лице на топ брандове, имало ли е моменти, когато си искала да се откажеш?

Имало е, да. Всъщност, аз спрях за известно време, докато учих бакалавър в Англия, но много бързо открих, че работата в офис не ми е интерсна. Модата изгради в мен една нужда от постоянна динамика и свобода, която трудно се открива в други професии. Освен това имам нужда работата ми, да е свързана с изкуство, креативност и неизвестност.

Тази динамика и неизвестност не правят ли трудно, обаче, гарантирането на сигурност, за която говореше, че липсва в моделския живот?

Абсолютно. Аз просто израстнах с този начин на живот и се приспособих към него. Сега си е част от мен. Намерила съм начин да намирам ред в хаоса. Всеки път, когато опитам да остана някъде за по-дълго време, част от мен не се чувства добре. Обичам промени и имам нужда да са част от живота ми.

Това може би обяснява факта, че в момента си в Лос Анджелис и учиш актьорско майсторство в Института за театър и кино Лий Страсбърг - едно от най емблематичните училищапо в света?

Да, сигурно има нещо общо!

Как модата премина в актърско майсторство?

Модата не е приключила за мен, продължавам да се занимавам с нея. Просто исках да се развивам и в друга насока. Актьорството ме вълнува отдавна, но ми отне години да се престраша. Осъзнах, колко ми хареса атмосферата по време на снимките на италианския филм "Обещаният Живот’’, където ме избраха за поддържаща женска роля. Нямах никакъв актьорски опит, а партьор ми беше една от най-големите италиански звезди - Cristiano Caccamo. Мислех, че ще съм много притеснена. В момента, в който стъпих на снимачната площадка, се почувствах така, сякаш съм го правила цял живот, влюбих се, нямаше никакви притеснения или страхове.

А защо избра Страсбърг?

Заради ‘’Трамвай Желание’’ и Брандо. Неговата игра ме накара да се заинтересувам къде е учил. Така разбрах за method acting и Лий Страсбърг. Преди това не знаех абсолютно нищо за света на актьорското майсторство.

Сега вървиш по стъпките на Марлон Брандо, Мерилин Монро, Ал Пачино, Скарлет Йохансон, всички от които са били обучавани от Лий. Сигурно е много вълнуващо?

Изключително! Мога да кажа, че знанията, които получавам тук са безценни, има невероятно добри преподаватели. Някои от тях са били обучавани лично от Страсбърг. Синът му, Дейвид, води един от класовете ми. Отделно имаме достъп до ексклузивни видео записи на Лий, където е заснет докато преподава и обяснява упражненията.

Какво всъщност представлява методът?

Методът тренира актьора как да развива сетивата си (зрение, вкус, слух, обоняние, усещане) и чувствителността си, за да може да създава въображаеми светове, които да са максимално лични. Това позволява на подсъзнанието да се прояви във въображаемите обстоятелства на пиесата. Също така, те учи за важността на това да правиш избори. Ако например сценарият казва, че се събуждам до мъж, когото не познавам, аз като метод актьор, трябва да зная: къде съм била снощи, с какво съм облечена, имам ли махмурлук, мога ли да помириша човека до мен, как мирише стаята, има ли слънчева светлина и така натък. Първо изграждаш физическия свят и чак тогава започваш да работиш върху емоционалното си отношение към сценичния си партьор.

Има обаче мнения, че методът не е безопасен, че актьорите влизат в образ или емоционално състояние и не могат да излязат. Какво е твоето мнение?

Интересното е, че не работим толкова върху емоциите, колкото върху поведението и действията, които емоциите провокират. Не е важното, че героят ти плаче, всеки може да си спомни нещо тъжно и да се разплаче, важно е какво би направил героят ти, когато е наранен и го боли: дали би спрял да говори, или би извикал, или пък би си тръгнал и блъснал вратата. Хората изразяват чувства не с думи, а с езика на тялото си. Изследваме такива неща, има доста голяма доза импровизация в процеса на намиране истината на героя. Важно е да черпиш много от себе си и собствения си живот и преживявания, много по-лесно една въображаема ситуация може да стане реалност и да искаш да останеш в нея. Част от обучението ни е свързано с това как да излизаме от тези състояние. Таке че е въпрос на личен избор според мен.

Ти самата имала ли си моменти, в които си се изкушавала да останеш в реалността на героя ти?

Имала съм и все още имам, много е примамливо, защото ти позволява да живееш в друга реалност. Особено ако е драматичен герой, винаги съм много привлечена. Но не го правя, гледам колкото мога по бързо да се върна към себе си.