Пени Мартин: „Обичам да говоря с часове за това, което правя“

Преди около 10 години Jop van Bennekom и Gert Jonkers, холандците, стоящи зад провокативното гей списание BUTT Magazine и причудливото интелигентно Fantastic Man, решават да пренесат своята неповторима визия в дидактичния, крещящ свят на женското списание. По това време Пени Мартин е във втората фаза на своята академична кариера като Chair of Fashion Media London в University of the Arts London, след кураторската позиция в The National Museum of Photography, Film and Television. Между двете тя работи с фотографа Nick Knigjt по новаторския мултимедиен моден проект SHOWstudio.com. За Jop и Gent Пени олицетворява фината, неочаквана естетика и хумора, неповторимата гледна точка, която остава запазена марка на The Gentlewoman. Жени астрофизици, фермери, артисти, литературни критици, спортисти, занаятчии и неоспорими легенди от всяка сфера са представяни с уважение и класа, без театралност и преувеличение. Жени - такива, каквито са. Още преди комерсиализацията на "женския поглед", The Gentlewoman носеше странносто и дефицитно удоволствие да бъдеш приеман насериозно от комерсиално издание не само като читател, но и като жена. Както каза Пени Мартин по няколко повода по време на интервюто ни: "Това може би изглежда като нещо незначително и едва доловимо. Но не е."

Защо правите това, което правите?

Когато стартирахме списанието, мисля, че създадохме списанието, което искахме да съществува. Сега вече сме създали един стандард, който не е лесен за поддържане. Така че със сигурност част от причината е да се стараем да не разочароваме. Защото сме наясно, че за достатъчно хора това, което правим, е важно. Не казвам, че те решават кое е важно и кое- не. Но със сигурност не очаквахме списанието да стане толкова успешно. Това не беше и изцяло целта ни - ако искахме масов, комерсиален успех, щяхме да направим съвсем различно списание. Така че в момента работим отчасти по това да поддържаме собствения си висок стандарт. Освен това, все още носи удоволствие. И ме научава на много, което може би е това, което ме движи напред във всичко, което правя.

А какви са уроците до момента?

Когато започнах да работя в сферата на модата през 2001 г. в SHOWStudio разбрах, че това е момент, в който мога да създам нещо - да участвам в създаването на нещо, а не само да предоставям критика или коментар върху това, което вече съществува. Оттеглянето ми през 2008 г. и работата ми в академичните среди ми помогна да разбера, че не искам да съм едноличен собственик на това, което правя. Така че това бяха два големи урока, които ми дадоха увереност, че мога да правя списание като The Gentlewoman, въпреки че нямах опита. Но вече разбирах добре как работя и знаех от какво имам нужда в творчески аспект. И това представляваше за мен изкачване на следващото ниво. По никакъв начин не казвам, че Gert Jonkers и Jop van Bennekom, с които създадохме списанието превъзхождат Ник Найт и Питър Савил, с които работех преди това по SHOWStudio. Но SHOWSтudio беше и е платформа за много различни перспективи, а Герт и Йоп нямаха интерес към това. Създаването на списание в контекста на нашата издателска къща означава да дадеш платформа на една много конкретна, разпознаваемо индивидуална перспектива. Което от самото начало значеше, че няма място за грешки, непостоянства и противоречия в съдържанието, визията и посланието. Постигането на това предполагаше много повече концентрация, много повече рафинираност в подхода към творческия процес, съвответно и много повече стрес и отговорност от това просто да създаваш готини неща и да ги постваш онлайн. Беше доста мъчително докато се наместим в този процес на работа. Но пък щом го нацелихме, стана блажено. Работата в независими издания никога не е лесна, защото постоянно се налага да се започва от нулата, да се водят преговори, да се компенсират липси. Но така се научава много. Мисля, че аз лично имам нужда от това напрежение и тази дисциплина. От това да се изправям като журналист пред неща, които не знам, да завися от дедлайна – ако си добър в тази професия неминуемо се поставяш в ситуации, в които рискуваш да се изложиш или провалиш. Не бих могла да създавам нищо във вакуум.

Как избирате жените, чиите истории искате да разкажете?

Това е добър въпрос, на който никога не мога съвсем да отговоря. Основно изборът е продиктуван от собствения ни вкус. Имаме списък с имена за всеки брой и в момента, в който си изберем от него, започваме да планираме. Обвързваме се в главите си с тази жена, тази централна фигура, и останалото съдържание гравитира около нея, или се заформя като някакво съзвездие. И разбора се, понякога се случва така, че изведнъж тя вече не може, и всичко се взривява и се превръща в черна дупка, и всичко се стартира от нулата. Интересен организъм е. И всичко се решава в безкрайни разговори, провеждащи се по всякакви платфроми, които започват през септември и свършват през януари. Обикновено през ноември настроението ми изцяло зависи от това дали имаме сигурна корица. Ако нямаме, обикновено съм моравочервена, препотена, паникьосана и не мога да се концентрирам в нищо друго!

А имате ли списък с мечтани жени?

В началото имахме много списъци, и много от жените вече сме представили. Тези, които не сме, по-скоро не искат да бъдат снимани. Има жени, които са прекрасни модели за подражание, които обаче смятат, че са изглеждали по-добре като по-млади. Грешат! И в нашите ръце биха били в безопасност, но не винаги могат да бъдат убедени, че хората искат да ги видят сега, че нашите читатели се интересуват от факта, че една жена може да изглежда страхотно на всяка възраст, след определени опит и преживявания. Но част от работата ми е и да създавам нови икони. Важно е да има баланс, да успяваме да изненадваме. Има една група популярни жени, да ги наречем „жените с добър вкус“, които всички смятат за „много Gentlewoman“ – например Кристин Скот Томас, Шарлот Рамплинг, Кейт Буш, PJ Harvey – но за да поддържаме списанието живо, трябва да изнанадаме читателите си отвъд техните очаквания. Така, изведнъж, на страниците се появява Памела Андерсън. Не е очевиден избор за нас, но интервюто стана фантастично, както и фотографиите към него.

Как продължавате да намирате смисъл в това, което правите?

Би било твърде грандиозно да го нарека идеология, но от самото наало имаме много ясна перспектива и посока, която се натрупва във всичко това, което обсъдихме досега. И това продължава да е така и да е валидно. Ако се бяхме оставили да бъдем носени на вятъра на тенденциите, не виждам как щях да отговоря на този въпрос. Но си мисля, че всеки от екипа ни би дал много сходен отговор – и не защото в офиса цари някакъв фашистки режим, в който всички са задължени да мислят еднакво, но отношението ни към тези въпроси е много сходно, защото за нас са почти политически- с малко “п”!

Като казахте политически - мислите ли, че модата като индустрия е добила политически измерения – да кажем с #MeToo и възобновения, почти комерсиален фокус върху феминизма и расовото неравенство?

Не мисля, че модата е добила политически измерения. Смятам, че определни хора вътре в индустрията са станали по-политизирани в начина си на комуникация. И те сами могат да кажат дали са станали истински политически активни. Но политиката е вплетена във всичко. И политиката за нас не е тема: тя е част от нашата гледна точка.

Може ли да обсъдим Фийби Файло? Тя беше първата ви корица, и имам чувството, че вие с The Gentlewoman и тя, със заставането си начело на Céline по същото време, започнахте един доста сходен и взаимноподдържащ се диалог за това какво е да си модерна жена. Много хора бяха безкрайно разочаровани, когато тя напусна, възприеха го дори като предателство, защото около работата й се появи нещо много сходно на идеология: как да бъдеш мислеща, интелигентна жена, която се интересува от мода за собствено удоволствие и като културна потребност.

Не мога да говоря от името на Фийби Файло, но смятам, че й е позволено да си тръгва от която прецени компания и да отиде в която друга си пожелае, и да не бъде нападана за това, че не е продължила визията на предхождащия дизайнер. Ако беше отишла в Chanel, например, и не беше последвала почерка на Карл Лагерфелд, щях да я подкрепя напълно в правото й да бъде различна. И мисля, че е важно хората да разберат това, и да не мислят, че водят битка от нейно име срещу сегашния главен дизайнер на Celine Hedi Slimane. За мен лично, нейният принос и гледна точка, която комуникираше чрез работата си за Céline, приключи в момента, в който напусна. И със сигурност, когато има назначен нов дизайнер, и то някой с толкова различна перспектива, за всички е ясно, че нещата ще се променят. Да, съжалявам, че няма да мога да си купувам дрехите й, но смятам, че други дизайнери ще запълнят точно тази ниша. Но по никакъв начин това не трябва да се превръща в някакъв кръстносен поход!

Тя предостави набор от решения за съвременните жени, за това как да се обличат в съвременния свят. Реши проблема с вечерното и работно облекло, преосмисли функционалността на обувките, които носим и как ги носим. Много елементи от облеклото имаха нужда от модерен прочит и тя го осъщесвти. За мен и за типа жени, които познавам, и очакванията, които имахме към това как искаме и трябва да изглеждаме, това бяха решения на проблеми, и то много красиви. Но на базата на разговорите, които водихме тогава, в началото, не мисля, че Фийби е имала идеята да създава от това някаква идеология. Това са нейните вкусове, нейната естетика, които обаче се превърнаха в много ясно послание. В този смисъл, погледът, мирогледът на Céline и The Gentlewoman бяха много сходни. Не бих казала, че следваха абсолютно паралелно развитие, нито, че те са си мислели за нас, когато са създавали колекции, нито, че ние сме чакали позволение от тях за изразяване на възгледите си. Но типът жена, за които ние искаме да намерим набор от интелектуални решения, беше тази, за които те се опитваха да намерят модни такива. Затова често снимахме дрехите на Фийби. Моята основна цел винаги е да показвам мода, която не компроментира интелекта на жените, които четат списанието ни.

Имате ли чувство на дълг и отговорност да продължавате този диалог? Смятате ли, че имате свободата да си тръгнете, когато поискате?

Ами, аз определено не съм единствената, която участва в този разговор.

Така е, но е важен принос.

Радвам се, че мислите така. Но не, не го приемам като дълг, за мен това е такова вълнение! Както виждате, мога да говоря с часове за това, което правя. Обичам да съм във връзка с нашите читатели и да съм наясно с мнението им. Затова и направихме The Gentlewoman Club, за да имаме възможността да се срещаме с тях по съвсем истински начин. Есента с Gucci направихме събитие във Флоренция за 30 читатели. И браво на тези компании, наистина, че успяват да видят стойност в това и да отделят ресурси и време – защото те като компания нямат нужда точно от тези наши 30 читатели. Точно както Пол Смит преди време се качи на един автобус с други 50 читатели и прекара целия си ден на пикник в Съмърсет с хора, които, обективно погледнато, сър Пол Смит няма нужда да познава. И да, това са малък брой читатели, които получават тази възможност – The Club има 40 000 члена по цял свят – но дори само да виждам имената им на едно място в нашия нюзлетър е много важно за мен. Като тийнейджър, коагато се абонирах за списание, щях да съм толкова щастлива да зная, че нещо такова същесвтува и аз мога да съм част от него.

А кои бяха публикациите, които харесвахте, когато бяхте все още само читател? Имате богат опит в изучаването на списания от академичната си кариера.

Докторантурата ми беше за британския Vogue през 80те. И имам всички броеве на Vogue от тогава до 1962 г. Мисля, че ще ги продам.

Защо?

Искам да направя място за нещо ново. Забелязвам, че вече паметта ми е достигнала максималния си капацитет. На 46 съм и започвам да усещам границите й. Затова преди да добавя нещо ново, трябва да махна нещо старо от там. Всички тези клишета за изключването на телефона и т.н., за селективността, определено намирам разлика, когато им се поддам. Точно както става, когато отидеш на ваканция: лягаш на пясъка и три часа по-късно вече имаш три нови идеи. Просто си имал нужда от един час, в който да не си на бюрото си!