19/04/2017 Мариана Мелнишка Галерия

Роднинските къщи на старите софиянци

Да бяха в Лондон, нямаше да се чудим – там цели редици фамилни къщи си приличат като близнаци, но са строени така по икономически причини. А в развиващите се български градове в началото на ХХ век явно е било въпрос на престиж и лично достойнство заможни братя или сестри да обитават еднакви домове, едни до други, но в отделно, собствено пространство. В младата тогава столица София нови и нови парцели за строеж се оформяли върху терени, разчиствани от останките на някогашни турски гробища и керван-сараи. 

 

Перловската река още не била канал и да се живее край нея било предимство. Алеите по високите й брегове били озеленявани, а изникващите къщи или се криели в сянката на вече десетилетни дървета, или надничали над короните им с островърхи готически кули - артистичен белег на средноевропейската архитектурна традиция. 

 

Още от края на ХІХ век тя оформя облика на довчераш­ното село, избрано да стане столица, която скоро заслужава определението „Виена на Балканите”. Архитектурни заемки от европейския сецесион се сплитат с елементи от българската възрожденска традиция и така кулите и еркерите биват опасани от дърворезбовани стрехи като дантели, под които кокетни дървени балкончета имитират селските чардаци. Всъщност това не е чудно, като знаем, че архитектите - проводници на „новото изкуство” и „младежкия стил”, както красноречиво звучат на български имената на най-авангардните стилове около 1900 г., са родени в подбалканските градчета Калофер (арх. Фингов и арх. Маричков) и Карлово – арх. Никола Лазаров. Синове на възрожденци, бъдещите прочути архитекти имат нелеко детство, но традициите на родното строително майсторство и личният талант определят пътя им към Европа. Никола Лазаров събира пари за следването си в Париж, като работи като чертожник след гимназията. Средствата пак не стигнали, но талантът му вече проличал във Френската архитектурна школа и с препоръката и на български архитекти получава стипендия от цивилната листа на княза да завърши образованието си. През 1893 г. Никола Лазаров се дипломира с избрана от него тема - църквата при Рилския манастир. След като връща парите от стипендията с проекти по държавни поръчки, арх. Лазаров открива през 1896 г. първото частно архитектурно бюро в България, а през 1902 г. е избран за народен представител от родния си град и става първият български архитект, който участва в законотворчеството. Той е един от основателите на БИАД (Българско инженерно-архитектурно дружество) и като такъв участва през 1908 г. в международен конгрес на архитектите във Виена. Освен в знакови обществени сгради почеркът му се разпознава и в много домове на замогнали се българи не само в столицата. 

 

Но най-известни и може би най-характерни за специфичната му трактовка на сецесиона в стила на българския романтизъм са двете къщи на братята индустриалци Иван и Юлиян Парушеви, които и до днес въздействат като причудлива порта към аристократичната улица „Оборище” на входа й откъм Военната академия. Хрумването за алпийския стил може да е вдъхновено от престоя на единия брат - Иван, във Франция, където учил автомобилно дело, но със сигурност съвпада и със слабостта на арх. Лазаров към алтернативните форми. Първата къща той проектира през 1911 г., веднага след това другият брат - Юлиян, си поръчва същата и така се създава един от архитектурните акценти на София, устоял повече от столетие на природни и политически бури, на сменяни собственици и натрапени обитатели. 

 

Почти по също време Никола Лазаров проектира на бул. „Дондуков” две „сестри” - за две от дъщерите на сопотчанина Христо Ковачев, съратник на Левски и секретар на Софийския революционен комитет, застанал до Апостола пред турския съд и заточен в Диарбекир. Там го заварва Освобождението, той се връща и се установява в София, където учителства, занимава се с книжарство и пее в църковен хор. Когато идва време да осигури бъдещето на дъщерите си, като им построи собствени домове, той се обръща към архитекта земляк. Днес от елегантния дамски ансамбъл на №33-35 е останала само една автентична половинка, обитавана и обгрижвана от потомци на едната дъщеря Недялка. Другата къща, на №33, е великодушно дарена от новото семейство на другата дъщеря - Параскева, на Българския червен кръст, ала началниците му я присвояват и след години я продават. Предприемаческите напъни на новите собственици не само не съхраняват изящните форми, а загрозяват с непохватни имитации това кътче от архитектурната история на София. По кобиличната извивка на таванския полуетаж (в традицията на Колю Фичето), с ажурните балкончета към улицата и с флоралните орнаменти около прозорците, двете сестрински къщи се родеят с третата двойка къщи на арх. Лазаров, построени на ул. „Ангел Кънчев” 2-4 в началото на ХХ век за братята Исак и Хаим Джераси, аптекар и лекар. Национализирани и предоставени на Олимпийския комитет, който ги обитава и до днес, те имат късмета да са добре поддържани и със съхранен интериор – мозаични настилки, мраморни камини и стенописна украса на стълбищата. Още един архитектурен куриоз на София напомня за разцвета на фамилното строителство в първите десетилетия на ХХ век. Заслужава си да поспрем с възхищение пред „тризнаците” на ул. „Венелин” 10-14. Архивирани са като паметници на културата през 1978 г. Знае се само, че са проектирани анблок от виенски инженер за трима братя – Димитър, Петър и Манол Илиеви. Две от тях са плътно долепени като огледални изображения една на друга, а третата, на №10, е със същия островърх фронтон с дървена декоративна полурешетка отпред и същата сдържана сецесионова украса по цялата фасада и около прозорците, но е самостоятелна. Общо шест балкончета с ажурни парапети от тънко ковано желязо гледат към улицата. Трите къщи сякаш се крепят една друга и не са застрашени от разрушаване, но само отделената е постегната и боядисана в приятни земни цветове. 

Top