07/06/2016 Ралица Стоянова Галерия

Един музей и един роман са малко или много едно и също

След като Орхан Памук получи Нобелова награда за литература през 2006 г., прочетох една след друга „Името ми е червен“, „Сняг“, „Бялата крепост“ и „Музей на невинността“. Последната ме развълнува най-много, затова, щом разбрах, че писателят е открил физически музей с това име, веднага резервирах билети до Истанбул.

Музеят е приютен в неголяма къща с червена фасада, в артистичния квартал "Чукурджума". Още през 1998 г. Памук купува 120-годишната къща, за да я направи Музей на невинността през 2012 г. През 2014 г. пространството печели наградата Европейски музей на годината.

На трите етажа са подредени 83 витрини с вещи, колкото са и главите на романа. Писателят, който открива музея четири години след публикуването на книгата, казва, че пространството не е създадено в следствие на историята, а успоредно с нея. И двете са изпипани до последния детайл.

Орхан Памук е събирал артефактите на историята така, както я е писал – методически и педантично, от началото на 90-те в продължение на години. Предметите са както притежание на негови роднини и приятели, така и вехтории и антики, събирани от битаци и пазари. Вещите представят хабитата на едно заможно и едно бедно турско семейство в периода от 1970 до 2000 година, когато се развива и действието в романа.

Не е задължително да сте чели книгата, за да се насладите на музея, но, ако сте го направили, преживяването ви там ще бъде много по-наситено. Първото нещо, което виждате, когато пристъпите прага, са 4230-те фаса от цигари, подредени на цяла стена. Това са всички цигари, изпушени от Фюсюн, главната героиня на романа, по време на срещите с Кемал. Колко влюбен трябва да бъде един мъж, за да събира години наред угарките от цигари, докоснати от устните на обичаната жена? Ако не сте чели романа, няма да ви разваля удоволствието като ви разкажа историята. Само ще ви предам думите на Орхан Памук, който казва, че всички предмети в музея олицетворяват начина на живот, нравите и мечтите на героите.

На пръв поглед пространството със своите витрини, пълни с всевъзможни вещи, изглежда като битак. Когато обаче минавате последователно пред тях, пред очите ви оживят героите от романа, влизате в дома им, сядате на масата им, обличате дрехите им, пиете от лимонадата им...

Трите етажа напълно създават усещането за истинност и достоверност. Няма как Фюсюн и Кемал да са измислени герои. Имате чувството, че всеки момент ще влязат през входната врата и ще ви подадат ръка за поздрав... докато не се изкачите по стълбите на последния, трети етаж, където артефактите на истанбулския бит се сменят с литературни. Тук са подредени копия от романа на всички езици, на които е преведен, както и страници от ръкописа му. Около текстовете Орхан Памук е слагал малки бележки тип дневник, касаещи неговия собствен живот в дадения момент от написването на книгата, както и скици от мястото, на което се е намирал.

Попитан защо прави музей, след като вече е написал историята, Памук казва „Един музей и един роман са малко или много едно и също.“

Излизайки от музея, се чувствах също толкова развълнувана, колкото дочитайки последната страница от историята. Сякаш Орхан Памук задава въпроса дали литературата имитира живота или обратното, без да дава отговор. Мисията на музея, според създателя му, е да разкрие хуманността у хората... също като литературата.

Top