Винаги съм вярвала, че можеш да разбереш много за един човек по две неща: как шофира и как изглежда домът му. Не съм имала възможност да бъда в автомобил, управляван от арх. Адриана Начева, но съм гостувала няколко пъти в дома й в Лондон. И още първия път, когато прекрачих прага му, разбрах, че имам работа с умен, интелигентен и уверен човек, който умее да организира мислите си и пространството, в което ги създава, управлява и успокоява. След няколко часа знаех още, че вече познавам една дълбока и интересна дама, у която артистичността, усетът за стил, стремежът към функционалност, но и към красота живеят в съзвучие. През годините на нашето познанство се убедих десетки пъти, че това е най-малкото, което може да се каже за Адриана. Защото, както със сградите и интериорите, които прави, я откриваш с всяка нова среща. И тези малки открития те вдъхновяват.
А това интервю се случи в една петъчна зимна сутрин, когато двете изпихме първите си кафета за деня в едно виртуално гостуване въпреки трите хиляди километра, които ни деляха. Така непреднамерено разговорът за архитектура излезе от строгостта на плановете, размерите и изчисленията и се превърна в свободно споделяне на мисли за красотата наоколо и мисията да я видиш, запазиш и предадеш на бъдещите хора.
О, аз бях балерина точно за един ден. В България ме заведоха в Алианса, където едно време имаше такива занимания. И щях да бъда балерина, но ми сложиха тези специални обувки за танцуване, тези палци, и беше невъзможно някой да ме накара да се вдигна на тях. Не можех така да се измъчвам! (Смях.) Но опитах поне за един ден. Иначе винаги съм искала да стана архитект заради мой чичо, който живееше в Париж и беше архитект. Редовно вкъщи четяхме писма от него за сгради, за опера, за изкуство. Беше ми много интересно какъв е този човек, какъв е животът му, струваше ми се толкова приказно и невероятно. От друга страна, дори сега, като си гледам детските рисунки, виждам, че там винаги има къща. Понякога къщите са дори две - принцеса и две къщи. И винаги къщата е с много повече детайли, отколкото самата принцеса. Така че вероятно тези две неща - мистерията с къщите и това, че исках да наподобявам на този невероятен чичо, който имам в Париж - са ме навели на този избор. Иначе не знам как човек решава какво е призванието му - аз просто отидох в университета и ми хареса. Това е голям късмет, защото много хора дълго време не успяват да открият какво наистина искат да правят.
Какво формира вашия вкус? Какво ви направи архитекта, който сте сега?
За отговора на този въпрос ще трябва да се включат вероятно психиатър, социолог... специалисти, които да ми направят изследване. (Смях.) Дали си роден с вкус, или вкусът се научва? Според мен не можеш да си измисляш нищо във вакуум. Не казвам, че няма оригинална мисъл. Но казвам, че съвкупността от всичко, което си видял и чул, формира вкуса. Ние всички непрекъснато се учим. Вкусът е сбор от много интереси в различни посоки - скулптура, литература, музика, природа, емоции. Вкусът е същността на един артистичен човек. Но работата ми като архитект не е базирана на моя вкус. За мен е от особено значение да не налагам собствения си вкус на моите клиенти. Ние даваме архитектурна форма на вкуса на нашите клиенти. Затова аз предпочитам да говоря за почерка, не за вкуса на един архитект. Но от почерка си няма как да избягам. А и не трябва.
Как преживявате една ваша сграда?
Ами то това е почти като любовна афера. Имам много красиви моменти и много страдания. Първото нещо, когато получиш задачата, е да научиш всичко за клиента и за заданието. Като казвам всичко, това не означава „Кажете ми колко да е висока сградата и колко стаи искате да имате вътре“. То е като психологически анализ - трябва да разбера какви са мечтите на тези хора и какво искат да кажат с тази сграда. В един случай сградата ще е офис - т.е. компанията ще се налага в новия пазар чрез нея. В друг случай е нещо, което клиентът иска да продава и иска да създаде сгради със собствен, разпознаваем стил. В трети случай пък хората ще живеят в тази сграда, тя ще е техният дом. Затова първо трябва да разбереш за кого е всичко това и какъв е крайният смисъл. Когато сградата е построена, кой ще й се радва. Защото за мен най-важното нещо не е сградата - тя е междинен период. Най-важна е емоцията, която ще създам на хората, които ще използват тази сграда. И на хората, които имат щастието или нещастието да се движат покрай нея. Самото изкуство - това на архитекта, както и това на скулптора или художника - също не е крайната точка. Крайната точка е емоцията в сърцето на човека, който е видял това изкуство и го е преживял. Всеки човек е различен, всяко място е уникално. Затова за мен основното е първо много добре да разбера човека и казуса. На базата на това избирам материалите, формите, пространството, светлината. И остава само да си играя с всичките тези неща.
Как клиентът участва в тази игра?
То е като да танцуваш танго, в него воденето и следването са еднакво важни. В началото задачата е да влезеш в мечтите на клиента и да създадеш общ език с модели, рисунки, материали и думи. През целия процес идеята е колкото е възможно повече да си сигурен, че си разбрал какво иска клиентът, дори и той сам да не го знае. Случвало ми се е в края на процеса да идват при мен клиентите и като ги питам дали това е, което са искали, да ми казват: „И в най-лудите си мечти не можех да си представя, че това ще бъде, но е точно това, което исках!“.
Случвало се е и да осъзнаем, че не можем да работим заедно. Затова отначало както клиентът ме интервюира, така и аз интервюирам него. Със сигурност не мога да отговоря на изискването да направя една сграда в стил рококо например. Защото архитектът трябва да изразява чрез сградите си днешния живот, днешното мислене, не миналото. Аз не работя в театър - аз съм архитект!
Клиентът ли е най-близкият човек до архитекта по време на създаването на една сграда?
Той и строителят. Затова се опитвам, ако мога, да въодушевявам и строителите на един проект. Работила съм със строители, които са почти като архитектите - изживяват сградата и искат всичко да стане хубаво, прави им удоволствие. С такива хора обичам да работя, защото в цялото нещо трябва да има душа. А проблеми винаги има.
Във вашата работа има творческа и прагматична част. Как се чувствате, разпъната между двете?
То всъщност става дума за едно и също. Защото, ако имаш една мечта за някаква сграда, то тази мечта няма да съществува, ако тя не е построена. Затова за мен няма разлика в творческата и прагматичната част - и двете са ми удоволствие. Имала съм късмета да построя много сгради. От чертежа до проекта и обратно научаваш много неща, които няма как да намериш в учебник - ти ги виждаш и усещаш силата в ръцете на архитекта. Аз, докато мечтая за една сграда в началните фази, съм вече на обекта, на строежа й. Вече се карам с някого там как точно еди-коя си стена да застане. В самите чертежи, докато ги подготвям, знам какво да направя, за да не им е трудно после на строителите. Или където ще им е трудно, да им кажа: „Тука няма да е лесно, трябва да внимавате, но е много важно това да е точно така!“. А когато реално си на обекта, е много важно да мислиш за цялостната идея - защо го правиш това, за да можеш да се издигнеш над ежедневните проблеми, които в голям проект могат да погубят и най-добрите.
Това е огромна отговорност...
Знаете ли, в Англия много често се самоубиват архитекти. Аз не съм учудена - ти държиш всички тези задания в главата си, докато работиш по един проект. И не само ги държиш там, ами ги мислиш, не спиш през нощта, защото мислиш как така не може да се сложи тази стена там например... А като си на обекта, първият и петнадесетият човек ще се карат за нещо, а ти трябва да направиш така, че те да работят заедно, за да може всичко да стане, както го искаш - в името на голямата цел.
Като гледате сградите в България, кое е първото чувство, което изпитвате като архитект?
Когато един град е в период на развитие, както е София сега, архитектите са на първа линия с политиците - да дадат форма на възхода. Аз живея в страна, където от години всичко е изяснено - улиците са чисти, законите са стари, а това, което се иска от тебе като архитект, е да твориш в изградената матрица, да си добре и да си плащаш таксите. Докато в България има много неща, които точно сега се решават - това е много интересна тема на разговор и тема, по която мисля често, когато съм в София. Виждам много интересни нови сгради, които се строят в града - например сградата на входа на Южния парк, тази с червените тухли - чудесна е ! Забелязвам и това, което г-жа Фандъкова прави с озеленяването - наистина е много деликатно, - ако не се замислиш, няма да разбереш защо градът е някак по-приятен, защо парковете са пълни с майки и деца. Чудесно е, когато един град има собствен лик, който изразява мечтите на хората, които живеят в него... гледам с интерес развитието на София в тази посока.
В едно мое интервю със Заха Хадид отпреди години я попитах коя сграда е грозна. Тя ми каза, че не може да отговори на този въпрос. Вие можете ли?
Изключено е да кажа коя сграда е грозна! Има толкова малко консенсус днес за това, какво е красиво и какво не е, че няма как да сме с единно мнение по въпроса. Дори няма как да се скараме по темата! (Смях.) Толкова сме далече от златната пропорция...
Върху какво работите в момента?
В момента строим осем модерни сгради в Лондон, което е предизвикателство, защото това е консервативен и запълнен град. Работим и върху проект за една седемнадесететажна сграда. Тя беше наша идея - част от това, което ние правим, е да работим и за себе си, работейки за града - набелязваме места в центъра и измисляме какво е добре да се случи там. После правим предложение, говорим със собствениците, с общината, намираме пари и строим. Така че работата ни не е само в отговор на клиенти, а и в създаване на проекти.
Какво е нещото, което искате да ви се случи във вашата професия и то още не се случило?
Списъкът е грамаден. Много ми се иска да строя публични сгради - галерия за изкуство, хотел, концертна зала. Като строиш дом или офис, във всички случаи ги правиш за хора, които използват сградата всеки ден в интимен мащаб. Начинът, по който мислиш за тези проекти, е различен. Ако строиш публична сграда, тя ще бъде израз на обществото, а не само на личността. Такива проекти са ми много интересни.
текст Мария Касимова-Моасе