21/12/2015 Галерия

Ако тръгне човек по бул. „Патриарх Евтимий”...

Ако тръгне човек по бул. „Патриарх Евтимий”...

Текст: Мариана Мелнишка

Снимки: Александър Геров

„Положението на София й гарантира да стане многолюден и красив град”, е предсказал още през 30-те години на ХIХ век Ами Буе, пътешественик и изследовател на Балканите. Как е прозрял това през няколкото минарета и една камбанария на селцето, сгушено в полите на Витоша, може само да ни удивлява. Но аз не преставам да се питам, как за по-малко от три десетилетия онова селце на кръстопът, подигравано като „Венеция на калта”, се е превърнало в европейски град, сравняван с Виена. И как, безогледно бомбардирана след още три десетилетия, София е изправила каквото е останало от бароково-сецесионовата й снага, та да радва и до днес с архитектурни находки, въпреки системното им сриване от безхаберие и алчност. Още от първите години след Освобождението – и почти до края на Втората световна война - новата столица се превръща в своеобразен архитектурен парк за свобода на въображението и творческия дух на австрийски, чешки и германски архитекти, както и на по-млади техни български колеги, завършили същите престижни университети и побързали да пренесат наученото на родна земя.

На първия (1879 г.) от поредицата регулационни планове градът  наподобява четириъгълник между бул. „Сливница“  покрай Владайската река от север, ул. „Патриарх Евтимий” от юг, бул. „Хр. Ботев” на западния  фланг, а на изток е стигал до бул. „Васил Левски”, назоваван през миналите десетилетия с различни имена – от „Фердинанд” до „Толбухин”. Върху не повече от 3 кв.км са живеели по-малко от  20 000 софиянци. Отвъд „южната граница” на столичния център към подстъпите на Витоша се ширели пущинаци, чието описание от поета Кирил Христов в книгата му със спомени „Затрупана София” звучи днес почти носталгично.

Природата край София тогава (около 1890 г.-б.ред.) почваше тутакси от ул. „Патриарх Евтимий” към Витоша. На двайсетина крачки от кръстопътя на улицата с „Раковски” имаше някакъв ров и насип, наверно укрепителни работи за отбраната на София. По неговото било минаваше пътека, наравно с керемидите на последните къщици, по която често можеше да се видят ловци, дебнещи из тревясалия изкоп зайци или друг дребен лов.От там нататък бе пустош. В Долни и Горни Лозенец - тогава Куру баглар- нямаше ни една колиба.

Явно извънградските вили на богати турци са били вече изоставени и западнали, а бохемите и по-предприемчивите граждани още не са струпали между занемарените лозя и избуялите горички онези малки къщички и кокетни архитектурни хрумки, които изчезват една след друга под напора на богаташка безвкусица.

По-късно „Патриарх  Евтимий” станал една не много дълга, но надеждна и устойчива градска артерия, маркирана от поредица символи.  Най-значимият, а и най-популярният, е статуята на Патриарха, бранител на Търновското царство, изработена от скулптора Марко Марков и поставена през 1937 г. в Деня на народните будители. Четириметровият паметник е наричан днес „патриарх на срещите” заради притегателната сила, която има над млади и стари, местни и гости.

Зад него е една от знаковите сгради за целия град – домът на инж. Михаил Момчилов, проектирал през 1892 г. софийската канализация, след като вече е построил два моста в съдружие с Густав Айфел. Със спечелените пари младият български инженер издига подобаващ дворец за съпругата си, австрийската аристократка Филипина фон Глайхен, по проект на  брат си, арх. Петко Момчилов, в средиземноморски стил. Двамата братя са потомци на създателя на първото класно училище у нас, наречено от П.Р.Славейков „даскалоливницата”. Но нито тази фамилна заслуга към родината, нито наградите и грамотите, дадени на инж. Момчилов от испанския престолонаследник през 1894 г. и от Световното изложение в Париж през 1900 г., нито това, че е ръководил строежа на жп линията София - Перник, а след това е завеждал отдел в Министерството на обществените сгради и благоустройството, не спасява първородния му син Александър от жестока смърт в лагера Куциян, където е хвърлен като „народен враг” загдето е учил в САЩ (и най-идеалистично, като баща си и чичо си, се е завърнал в България през 1944 г.) Блясъкът на къщата, помрачен от бомбардировките, изгасва съвсем при следващите й обитатели. Под величествените й колони, балкони и арки  е стаена паметна плоча с образа на Джон Ленън. Изстраданото изкуство изкупва чужди грехове.

Точно отсреща е друг символ на интелектуалния живот в София – студийното кино „Одеон”, някога „Дружба”, където открай време се гледат само качествени филми. Преди него на същото място е била прочутата „Хладна почивка”, в която се събирали на чашка и спор или клюка именити софийски творци.

На същия ред малко по-нагоре, на №17, е останал, непокътнат от времето, друг архитектурен бисер на София – домът на семейство Ландау, чиято текстилно-бояджийска фабрика в Княжево от 20-те години на миналия век е запазена само на архивни снимки от стара София. Сдържана отвън, но с раздвижен и уютен интериор, къщата е в стила на северогерманския и скандинавския сецесион с влияние на геометричните решения и с характерната за софийските домове от онова време странична засводена ниша над главния вход. Сполетян от общата съдба на красивите къщи, строени от успешните хора из цялата страна, домът на трите деца Ландау е отнет чрез беззаконните процедури след 9 септември 1944 г. и обитаван от приближени на властта или техните служби. Но късметът на този паметник на архитектурата проработва след 1993 г. и новите му собственици, избрани вече от законната наследница, са му върнали духа и са го изпълнили с красивите снимки на други сравними по изисканост имоти, търсещи ценители на луксозния живот. Та нали още през IV в. император Константин I Велики е отсядал в сердикийската си резиденция, която наричал „моят Рим”...

 

 

 

Top